Тревожи ни оттенъкът на думите
и дължината на смъртта.
Април изтича през зелени улеи.
Забравяме си възрастта.
Забравяме какво сме си говорили.
Къде са вчерашните ни лица?
Защото са ни дълги коридорите,
си удължаваме гласа.
Тревожи ни тревогата на другите.
Лалетата си имат техен рай.
Ако не бяха свързани минутите,
как бихме стигнали да оня край.
Чия приумица са тези облаци?
Чия несбъдната любов?
Разделяме си пролетта на улици –
да се побира във писмо.
Тревожи ни истинността на зримото.
И тъй нареченият път.
Понякога са нужни само стихове,
за да блести светът.
Селвер
