Очите на тъгата са зелени

Понякога съм облак, натежал от дъждове  

(и омагьосан да не може да заплаче). 

Разпадам се на птици и на късчета небе. 

И заприличвам на издухано глухарче. 

Смалявам се до тичинка на липов цвят

и се оставям вятърът във шепи да ме носи. 

Да ме отвее някъде далеч, в измислен свят - 

в страната на пастирките на еднорози. 

Да измълча онази тиха, тиха пролет в мен.

Да се залъгвам, че за тебе нещо знача. 

Да обещая на морето, че ще съм добре.

И да забравя как ужасно ми се плаче.

Понякога съм облак и така ми се вали, 

че мога да удавя цялата вселена. 

А ти дори не знаеш, че те чакам в този стих.

И че очите на тъгата са зелени.

Селвер

Очите на тъгата са зелени...