*

 

Освобождавам всичките неща,

които се страхувам да изгубя.

Тъга безкрайна, кой те завеща

на моя свят, на моите минути?

Животът – невъобразимо къс.

Не стига времето, не стига.

Докато си навия кичура на пръст,

дошло е време да съм звън на трепетлика.

И надали ще разбера докрай,

кое ме прави по-безпътно-празна.

Дали това, което избера,

или пък друго, от което се отказвам.

Тъга безкрайна, има ли душа

забравата, която трупам?

Освобождавам всички хора и неща,

които се страхувам да изгубя.

*

 

Октомври не разбра какво ми е.

Октомври не разбира от сърца.

След всяка паднала звезда в животите

не следват непременно чудеса.

Октомври знае колко нямане

побират нашите тела.

И в колкото небе повярваме,

дотам са нашите крила.

Октомври. Застудява в строфите

и по градините на този град.

Изтекли блянове и срокове.

Но всичко заслужава хубав край.

Внезапна птица имитира вятъра.

Следобедът забавя своя ход.

По-топла и от спомена за лятото –

останала по устните любов.

Светлина от есенен лист

 

Септември идва вместо птиците.

Поляга в още топлите гнезда.

Какви очи ще му измислите

сред хаоса от падащи листа.

От тръгванията ли ослепяваме

или от липсата на небеса?

Излита любовта нанякъде.

Разделите не са, каквото са.

Септември е по клоните, по вените.

Септември – като нищо друго на света.

Да го изплача ли, да го живея ли?

Стихотворение ли да му посветя?

Готова съм

 

"Бъди готов да нямаш."

Иван Радоев

Септември е. Душевна бъркотия.

Преизчислявам празнини.

Готова съм да нямам, да изтрия.

Готова съм за ветрове, слани.

С каквото вчера се сбогувах,

това отнасям днес със мен.

И вече зная колко струва

един пропуснат слънчев ден.

Септември е. Неразбория птича.

Последен смут, последен благослов.

А после ли? Да идва всичко –

и щастия, и болки, и любов.

В очите ти

 

В очите ти са всички есени,

минавали през твоя праг.

Какво безумно равновесие –

приятел, враг, приятел, враг.

Да не залитаме от щастие

по пътя, който ни остава.

В очите ти са всичките мълчания,

които се маскират на забрава.

Септември е безптиче вдъхновение,

сбогувания чакат своя ред.

В очите ти са всичките стихотворения,

в които са си тръгвали от теб.

Харесване

Коментар

Споделяне

*

 

Махалото на този ден

отмерва ширината

на ъгълчетата във мен,

на липсващото лято.

Един безоблачен рефрен

се влива в дългия следобед.

На свободата ли съм в плен

или на чувства преддъждовни.

Смалява ли се звук по звук

това, което си прежалил?

Септември е. От тук

до края на душата.

*

Развей косите си на вятъра.

Невидим плен. Невидим плен.

Тежат от лято сетивата ни.

Светът е необикновен.

Развей косите си на вятъра,

какво не си разбрал?

И спомените, и забравата –

в един и същ безкрай.

Развей душата си на вятъра.

Мълчи. Мълчи. Мълчи.

И наказанието, и наградата

е да си жив.

Друг прочит на взаимоотношенията

 

Връзката между мен и аромата на липите през юни

е толкова силна,

че може спокойно да се нарече любов.

Нещо като теория на истината

От гледна точка на демографията –

аз съм само някакъв процент

в статистиката за миграции.

От гледна точка на миграцията –

аз съм птица, която или бяга

от променени „климатични условия“,

или лети към въображаемото щастие.

От гледна точка на въображението –

аз не съществувам.

От моя гледна точка –

и трите са истина.

От гледна точка на Бродски –

истината се заключава в това,

че няма истина.

Нежно

 

Раздялата е само миг, а после

ненужно удължаваме безкрая.

Преди да разберем какво ни носи,

пресмятаме кой колко страда.

Сърцето е на милиони части.

О, боже, та нима сме заменими?

Все търсим по-виновния. Напразно.

Виновни няма. Няма и невинни.

Раздялата е пълна със въпроси.

Раздялата е бедна на надежди.

Една любов виси на косъм

и се опитва да си тръгне нежно...

*

 

Очите, лалетата дъжд ги вали.

Небето разказва истории

за тайните чувства на месец април,

за звездната същност на хората.

Така сме устроени всички, (нали?)

да помним, да чакаме лятото.

Да търсим, да вярваме и да вървим

нанякъде или към някого.

Каквото безумно си въобразим,

сърцето го мисли за истинско.

Каквото незнайно защо премълчим,

е може би просто измислица.

Нетрайно щастливи, нетрайно сами.

Любовите вечни са друга история.

Сърцето, следобеда дъжд ги вали.

Цъфтят във тъгата магнолии.