*

По хребета на този стих
се стеле пролетна омая.
В огромността на нищото открих – 
не е илюзия безкраят.

И без да се отбиват във съня,
прелитат вчерашните скърби.
Обърканите ноти на деня...
Последна болка или първа.

И всяко, всяко утро е врата
към нещо непознато.
Тъгуваме, че свършва пролетта,
забравили, че иде лято.