Неназовими допирателни
разместват пластовете на сърцето.
Летим. Теснолинейни влакове.
Със свойто съществуване заети.
Със своето тълкуване на знаците.
С невидимия смисъл на нещата.
Накрая всичко се побира в рамките
на някакви си два квадрата.
Но нещо все е недовършено.
Преодоляваме нюансите на мрака.
И ако липсите не са присъствие,
с какво е пълна тишината?
Сега от думите си правя езеро,
но утре може би ще съм оттатък.
В нюансите на нещо много есенно
на колко лебеда ли ще съм сянка?
Селвер
