Като че ли съм тази тънка граница
между невидимото и реалността.
Между прочетените страници
и онова, което думите не са.
Ако ще ме сравнявате със улица,
единият ми край да е море.
От светлата стана на струните
са само южни градове.
Като че ли съм тихото минаване
на птиче ято през април.
Безлюдни заливи в душата ми.
И липси някакви. И дим.
Навярно сме така устроени –
не можем всичко да простим.
Намираме ли противоотровите?
Във кръг ли се въртим?
Поглеждане съм през прозореца.
Пропадане. Световъртеж.
Наричам с имена на кораби
това, което вече е далеч.
Селвер
