петък, 27 февруари 2015 г.

Безлюдности

Като че ли съм тази тънка граница 
между невидимото и реалността. 
Между прочетените страници 
и онова, което думите не са. 

Ако ще ме сравнявате със улица, 
единият ми край да е море. 
От светлата стана на струните 
са само южни градове. 

Като че ли съм тихото минаване 
на птиче ято през април. 
Безлюдни заливи в душата ми. 
И липси някакви. И дим. 

Навярно сме така устроени – 
не можем всичко да простим. 
Намираме ли противоотровите? 
Във кръг ли се въртим? 

Поглеждане съм през прозореца. 
Пропадане. Световъртеж. 
Наричам с имена на кораби 
това, което вече е далеч. 

Селвер