понеделник, 22 декември 2014 г.

Дим

Отчасти оправдана кръглота 
на чувството, че нещо си отива. 
Поставям разделителна черта. 
Небето ли, ръцете ли изстиват? 

Поставям точка след едно море, 
преди да разбера, че аз съм мида. 
Че зимата е бяло кафене, 
в което никой не пристига. 

Живея в много къси редове. 
И знам, че самотата е заразна. 
Понякога приличаме на брегове. 
Но нищо никога не е напразно. 

Изтичат устните. Мълчим  
в различни полюси на зимна песен. 
В такива дни мечтая да съм дим. 
И само аз да знам къде съм. 

Селвер 

фотограф – Elena Kalis